И черните звезди са като хората...
Невярващи. И твърде уморени.
Без светлина останали. Без пламъци -
замръзнал огън в черни звездни вени.
Раздали са ги някога. На някого...
Любов дарявали с фотонен блясък.
Протуберансно себе си отричали,
за да я подарят на някой без остатък.
И животворната енергия изтичала
по струните на безрезервното обичане.
А вакуумът с жажда я поглъщал.
Пилеел я във космоса... Отричал я.
И от измяната ядрата натежавали
а кръвната им плазма се съсирвала.
Те спирали да светят. Занемявали,
а любовта на кварките застивала.
От разпилените лъчи на слънчев вятър
сърцето им поемало навътре,
а хоризонтът на събитията ги затварял
и спирал само да несбъднатото утре.
Пространство-времевото им отсъствие
ограбвало в живота смисъла...
Отчаяно сингулярността разкъсвала
за бъдеще последната им мисъл.
И с гняв в гръдта им колапсираща
завинаги навлязла тъмнината...
... С последното лъчисто неутрино
към смърт поемала завинаги звездата. 

Но може би с мечтата да си върнат
живота огнен в колапсиралите вени
и светлината си отново да прегърнат,
пиляна дълго във космичните предели,
надеждата превърщали във гравитация.
И в път обратен тръгвали лъчите...
а ореол от видима и топла радиация
огрявал хоризонта на мечтите... 

И пеят рентгеново звездните частици
по пътя си обратен към незримите.
Но с устрема на светлоструйни птици
анихилират в серенада към любимата.
Във всичките посоки на вселената
ехти предсмъртната им песен,
разказвайки как черните звезди
изминали са този път нелесен... 

Но песните разказват как понякога,
ако звезди съседни светлина им върнат,
отново стъпват в пътя на живота си
като в звезда Свръхнова се превърнат...