Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2010 17:40 - Една нощ с Нощта...
Автор: andrinamark Категория: Поезия   
Прочетен: 1082 Коментари: 3 Гласове:
20

Последна промяна: 23.10.2010 17:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

- Вечернщце, нали ми обеща,

че за Нощта ще ми разкажеш тази вечер?

- Да, мила, помня, че ти обещах,

но, ако искаш, нека с нея да те срещна...

 

 

Стъписах се. Предложиха ми среща със Нощта,

а аз дори на сън не бих си го помислила.

Не вярвах, но поклатих за съгласие глава...

... и после... после тъмнината заизбистря се.

Не изсветля. Напротив, някак бистро потъмня.

(Доколко може тъмното съвсем да потъмнее.)

Извая плавно формите и силуета на жена.

Пророни думи няколко, а аз немеех:

- Не се плаши! - Не бях съвсем уплашена.

По-скоро гледах и не вярвах на очите си -

пред мен стоеше най-красивата жена...

едва ли някой би я сътворил дори в мечтите си.

Така и думи не намерих, за да отговоря -

стоях сащисана... (Каква ли гледка бях?!)

- Е, хайде някъде да седнем и говорим.

Ще ми се довериш ли?... - рече тихо тя.

Успях да кимна пак и мигом се намерихме

на стълби някакви към някакво мазе.

Нощта почука лекичко, вратата се отвори

и после спуснаха след двете ни резе.

От поглед пръв на някакъв бардак приличаше,

със пейки дървени - пред дървените маси.

Едно джудже сред масите притичваше

и носеше препълнени със вщно чаши.

Стените - в свещи целите, таванът - черен,

а черната повърхност светлинките отразяваше.

Не, мисълта ми май не беше много верна -

таванът горе във съзвездия ги съчетаваше... 
 

На най-отдалечена маса седнахме, във ъгъла. 

Оттам разглеждах залата като зашеметена.

Загледах се във бармана, красиво смугъл...

Нощта мълчеше и ме чакаше да се съвзема.

Край масите седяха хора странни, меко казано,

и повечето някак си на скитници приличаха.

Не беше в дрехите, не беше и натрапчиво -

лежеше скитническото като мъгла в очите им.

И, общо взето, имаше от всички възрасти...

Видях едно момиченце с кибритче да си свети

и просяк възрастен, приседнал до огнището,

ръце отпуснал, с камък до нозете си.

Прибрах си погледа, от гледката смутена...

... защо ли имах чувството, че съм ги виждала?

- Позна ли ги? - Нощта отправи взор към мене

и сянка някаква в лицето ъ премина.

- Познати са ми, но не мога да се сетя.-

В недоумение повдигнах рамене учудено.

- Е, да... - Нощта приятелски ме хвана за ръцете.-

Да ги забравяте човешко е и не е чудно...

Момиченцето там е малката Кибритопродавачка.

Аз бях единствената с нея в онзи студ навън,

когато с клечките в кибритчето си драскаше...

... премина с пламъчетата към вечния си сън.

А просякът, приседнал с камък до огнището,

някога се молеше за хляб пред стара църква.

Подадоха му камъка... - отрони тя въздишка. -

Той, всъщност, от студа... човешкия, измръзна.

Наместо къшей хляб... - Усетих отчаяние...

и дръпнах погледа си, шарещ между тези хора.

Зарових в чантата си за цигарите, засрамена,

та чак земята ми се искаше да се разтвори.

- Нима при тебе идват след смъртта си? -

запалвайки, попитах я - тъй нещичко да кажа...

- О, не. При мен остава само земната им сянка -

историята на живота им - да я разкажа.

Душите им измъчени към севера изпращам.-

Нощта потри лице във видимо страдание.-

Преди завинаги към Вечността да се отправят,

изгряват в прелестното Северно сияние.

- Но те са живи тук! - възкликнах аз смутено.

- След земната ви смърт тук сенките живеят...

Изгледах я невярващо, по-точно изумено...

- ... и като вас тук плачат, радват се и смеят.

- Шегуваш се! - Погледнах в чернотата на очите ъ.

Такава искреност видях от тях да се излива!...

За миг гримаса странна разкриви чертите ъ,

а после тъжно я видях да се засмива.

- Но как? Защо? Какъв, все пак, е смисълът?... -

Почти заекващо задавах си въпросите.

- Не искаш ли по нещичко да пийнем,

пък после ще говорим и за философия?...

Разбрах, че се шегува. Не, не за питието.

Нощта направи жест към бармана да ни налее.

- Ще нищим сътворението, даже битието...

а може пък и някой трубадур да ни попее.

Едва след тези думи се усмихнах, проумяла,

че в срещата ми с нея няма нищо страшно,

че мога да си тръгна само помъдряла,

когато огънят на сутринта загасне...

- Ще ме почерпиш ли от твоите една,

че нямам навика да нося с мен цигари?

Звезди проблеснаха във нейната коса,

а аз във огънчето здраво се опарих.

- Не са звезди - разсмя се този път Нощта

и махна за поръчката на сервитьора. -

Е, астрономия и астрофизика и аз чета,

така че, миличката ми, това са метеори.

- Съвсем логично, само че не мислех...

и някак все забравям, че не си обикновена.

Приличаш на жена. Е, малко по-различна,

но твърде земна, даже смъртна като мене.

- О, де да бях!... - помръкна на Нощта лицето,

но сянка някаква полегна върху масата.

- Здравей, любима! - Глас, дълбок като морето,

изпълни въздуха, преди да зърна чашите.-

Ще ме представиш ли на новата ни гостенка?

Повдигнах поглед и зазяпах като омагьосана -

бе барманът, но тук и по-красив, и по-мъжествен...

От смут ушите ми пищяха като шамаросана.

- Не, Казанова, хич недей да го помисляш!

А и гостуването ъ при мен не е случайно.

Тя не е сянка. Не, недей да се замисляш!

И нека този факт да си остане наша тайна...

Мъжът въздъхна тежко, видимо пресилено.

Усмивката му се разля като пожар във мене.

Докосна ме с ръка. Дъхът ми секна и усилено

опитах се неоправданото вълнение да стегна.

Нощта повдигна вежди и погледна иронично.

- Мдааа, Казанова, си е Казанова винаги -

за него всичко позволено е и е прилично.

Жените с поглед омагьосва още и не мигнали.

- Как Казанова?!... - Гледах подир него. -

Та той по-друго е изглеждал. Пише в книгите.

И във мъжа отново вперих поглед изумено...

- Това е сянката му тук, какъвто са го виждали.

- Ей, Богу! Не разбирам. Обясни ми.

Нима тук сенките различни са от истинските хора?

- Разбира се, че са различни, мила,

тук сенките са на живота, който те са водили.

Такъв е бил животът му в действителност -

красив, мъжествен, дързък, омагьосващ.

Такъв изглеждал е в очите на жените си. 

Усети го и ти такъв, преди дори да те докосне.

А виждаш ли джуджето - сервитьора с виното?

Той цял живот пред другите се е навеждал.

Лакейничил е там навън във цялото си минало

и тук сега в такава сянка се оглежда...

Сега ще ти покажа нещо. Ще се смаеш.

Виж младежа в дъното, наблизо до вратата.

Разгледай го добре. Дали ще го познаеш?

И с колко мъка приживе го награди съдбата?

Видях младеж, като младеж... Е, не безличен,

но нищичко във него не можах да разпозная.

- Светът към него беше твърде безразличен...

и Квазимодо го наричаха - прошепна тя накрая.

- Почакай. Той нали все пак герой е от роман?

А как така сред тези сенки в твоя свят битува?

- И да, и не! Светът премного е голям,

за да си мислите, че в тях героите не съществуват.

Юго намери думата "Съдба" във Нотр Дам,

от нечия ръка със болка на стената издълбана...

Реших историята на младежа да му дам -

разказах за живота му и го описа той в романа.

Но права си. Тук сенки има и от книгите,

от разказите, песните, дори от мислите.

През всички векове, до тук изминати,

най-трудно се оправям със онез... нечистите.

Погледнах пак Нощта. Но бях в недоумение.

Къде ли тези сенки ги побираше горката?

- Така е, - кимна тя. - човешкото въображение

оставя много и твърде плътни сенки по земята...

- Но тук са много малко, а къде са другите? -

Аз разсъждавах си така... съвсем човешки.

- Сред хората. Във сънищата и заблудите...

Поправят стари или трупат нови грешки... 

Нощта повдигна чашата със вщно и отпи. 

Замислих се за впечатлението си отначало -

за скитническото, лежащо в техните очи.

И чак сега разбрах защо го бях видяла.  

- За себе си не ми разказа нищо - казах, 

след като двете дълго и замислено мълчахме.

Съзвездията горе по тавана избледняваха,

а залата все повече се пълнеше със гости.  

- Някога, в началото бе абсолютна тъмнина -  

започна тихичко Нощта да ми разказва. -

И рече Бог: "Да бъде светлина!"

И я хареса Бог, и продължи да я показва.

Тогава, преди нея, бях съвсем сама -

не съществуваха ни хора, ни звездите.

А аз мечтаех в тъмното сред пълна самота...

та, от тогава са ми, всъщност, и мечтите...

Мечтаех някак странно - все невиждани неща,

които само в сънищата ми се появяваха.

Не можех да ги зная... даже и в съня,

но явно Бог и ангелите му ми подаряваха.

Или пък бяха сънищата ми от Вечността...

... със сигурност не мога да ти кажа.

Нали от нея бях зачената сред тъмнина -

не зная как, не искаше дори да ми разкаже.

... По-късно Слънцето от Светлината се роди,

а Бог създаде в орбита му планети.

Избрах го. Него. Сред безброй звезди.

По женски влюбих се, когато то засвети...

Нощта преглътна с мъка. Вгледа се в страни.

Какво ли мъчеше се във очите си да скрие?

Отново зърнах метеорите сред нейните коси,

които утрото за мен на звезден прах ще стрие.

- Не. За любовта си няма да разказвам

и колко свята е била, и колко всеотдайна,

нима не е при всички ни такава отначало,

поне в онези първи мигове... така омайни?...

Нататък... простичко, като при всички хора...

Близначки две, родени в знака на Венера.

Нарекохме ги Вечер и Зора-Аврора...

но бях изключила, че съществува вече Време.

Да. Времето роди се със звездите

и почна на безсмъртието да брои обратно.

На всеки техен лъч попиваше следите

и водеше ги към смъртта им безвъзвратно.

Не е виновно Времето за своите способности -

децата не избират ги, ни своите родители.

Живот и Смърт родиха я - отдавна са разведени,

но тя и днес се лута между тях притисната.

Защо ме гледаш тъй? Учудваш се, че казвам тя,

но аз на вас най-много съм се чудела.

Та, всъщност, Времето е най-типичната жена -

все бърза лудо и все нещо е загубила...

... А после Времето роди дете - Денят 

и то бе увенчано със лъчите на баща си.

Така за изневярата на Слънцето разбрах.

Оттеглих се завинаги във самотата си.

Дали е мислел, че със Времето флиртувайки,

ще може свойта гибел да разсрочи...

Не знам. Заминах си от него без сбогуване

и не зададох даже никакви въпроси.

Сега Денят на дъщеря ми Вечер е съпруг.

Синът им Утрото със другата живее.

Светът отдавна вече е различно друг

и само в мойта памет миналото тлее.

- Нима не помнят нищо отпреди това?

Нима и паметта монета е разменна?

- Не, скъпа, Паметта е дъщеря на Вечността,

но там, където Времето царува - тя е тленна.

Дори сред вас се казва, като на шега,

че Времето е със способност да лекува...

... То не лекува, а изсмуква Паметта...

и за това от него тя безумно се страхува.

- А дъщерите ти? Нима не знаят за това?

- Кому е нужно? Имат свой живот. Достатъчно!

От мен те имат красота и даже тъмнина,

а от баща си носят слънчеви отблясъци...

... Обичам ги. Но, че ги има, стига ми,

а майчински оставям в небесата им луна-зеница.

И спътница от мен завинаги да имат,

Вечернщцата се научих да превръщам във Зорница.

Да, знам, че за бездомница ме мислят,

че съжаляват ме, и все надежди ми оставят...-

усмихна се Нощта така, като родител.-

но те не знаят, че мечтанията им моя са награда... 

 

Отново се загледах в тъмнината на очите ъ - 

галактики любов сред чернотата се завихряха.

Пресегна се, а после ме погали по косите...

 

... Надникна към леглото ми Зорницата усмихната...

 



Тагове:   нощ,


Гласувай:
29



Следващ постинг
Предишен постинг

1. yotovava - Една нощ
23.10.2010 19:47
като в приказка на Андерсен и в библейски дух.
Поздрав
Валя
цитирай
2. andrinamark - като в приказка на Андерсен и в би...
24.10.2010 20:45
yotovava написа:
като в приказка на Андерсен и в библейски дух.
Поздрав
Валя


В приказките има много истина... :)
Поздрави и от мен!
цитирай
3. dar4eto - :)
25.10.2010 09:51
Понякога дъх чак не мога да си поема при тебе!
:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: andrinamark
Категория: Лични дневници
Прочетен: 153277
Постинги: 45
Коментари: 508
Гласове: 911
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031