Прочетен: 1082 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 23.10.2010 17:42
- Вечернщце, нали ми обеща,
че за Нощта ще ми разкажеш тази вечер?
- Да, мила, помня, че ти обещах,
но, ако искаш, нека с нея да те срещна...
Стъписах се. Предложиха ми среща със Нощта,
а аз дори на сън не бих си го помислила.
Не вярвах, но поклатих за съгласие глава...
... и после... после тъмнината заизбистря се.
Не изсветля. Напротив, някак бистро потъмня.
(Доколко може тъмното съвсем да потъмнее.)
Извая плавно формите и силуета на жена.
Пророни думи няколко, а аз немеех:
- Не се плаши! - Не бях съвсем уплашена.
По-скоро гледах и не вярвах на очите си -
пред мен стоеше най-красивата жена...
едва ли някой би я сътворил дори в мечтите си.
Така и думи не намерих, за да отговоря -
стоях сащисана... (Каква ли гледка бях?!)
- Е, хайде някъде да седнем и говорим.
Ще ми се довериш ли?... - рече тихо тя.
Успях да кимна пак и мигом се намерихме
на стълби някакви към някакво мазе.
Нощта почука лекичко, вратата се отвори
и после спуснаха след двете ни резе.
От поглед пръв на някакъв бардак приличаше,
със пейки дървени - пред дървените маси.
Едно джудже сред масите притичваше
и носеше препълнени със вщно чаши.
Стените - в свещи целите, таванът - черен,
а черната повърхност светлинките отразяваше.
Не, мисълта ми май не беше много верна -
таванът горе във съзвездия ги съчетаваше...
На най-отдалечена маса седнахме, във ъгъла.
Оттам разглеждах залата като зашеметена.
Загледах се във бармана, красиво смугъл...
Нощта мълчеше и ме чакаше да се съвзема.
Край масите седяха хора странни, меко казано,
и повечето някак си на скитници приличаха.
Не беше в дрехите, не беше и натрапчиво -
лежеше скитническото като мъгла в очите им.
И, общо взето, имаше от всички възрасти...
Видях едно момиченце с кибритче да си свети
и просяк възрастен, приседнал до огнището,
ръце отпуснал, с камък до нозете си.
Прибрах си погледа, от гледката смутена...
... защо ли имах чувството, че съм ги виждала?
- Позна ли ги? - Нощта отправи взор към мене
и сянка някаква в лицето ъ премина.
- Познати са ми, но не мога да се сетя.-
В недоумение повдигнах рамене учудено.
- Е, да... - Нощта приятелски ме хвана за ръцете.-
Да ги забравяте човешко е и не е чудно...
Момиченцето там е малката Кибритопродавачка.
Аз бях единствената с нея в онзи студ навън,
когато с клечките в кибритчето си драскаше...
... премина с пламъчетата към вечния си сън.
А просякът, приседнал с камък до огнището,
някога се молеше за хляб пред стара църква.
Подадоха му камъка... - отрони тя въздишка. -
Той, всъщност, от студа... човешкия, измръзна.
Наместо къшей хляб... - Усетих отчаяние...
и дръпнах погледа си, шарещ между тези хора.
Зарових в чантата си за цигарите, засрамена,
та чак земята ми се искаше да се разтвори.
- Нима при тебе идват след смъртта си? -
запалвайки, попитах я - тъй нещичко да кажа...
- О, не. При мен остава само земната им сянка -
историята на живота им - да я разкажа.
Душите им измъчени към севера изпращам.-
Нощта потри лице във видимо страдание.-
Преди завинаги към Вечността да се отправят,
изгряват в прелестното Северно сияние.
- Но те са живи тук! - възкликнах аз смутено.
- След земната ви смърт тук сенките живеят...
Изгледах я невярващо, по-точно изумено...
- ... и като вас тук плачат, радват се и смеят.
- Шегуваш се! - Погледнах в чернотата на очите ъ.
Такава искреност видях от тях да се излива!...
За миг гримаса странна разкриви чертите ъ,
а после тъжно я видях да се засмива.
- Но как? Защо? Какъв, все пак, е смисълът?... -
Почти заекващо задавах си въпросите.
- Не искаш ли по нещичко да пийнем,
пък после ще говорим и за философия?...
Разбрах, че се шегува. Не, не за питието.
Нощта направи жест към бармана да ни налее.
- Ще нищим сътворението, даже битието...
а може пък и някой трубадур да ни попее.
Едва след тези думи се усмихнах, проумяла,
че в срещата ми с нея няма нищо страшно,
че мога да си тръгна само помъдряла,
когато огънят на сутринта загасне...
- Ще ме почерпиш ли от твоите една,
че нямам навика да нося с мен цигари?
Звезди проблеснаха във нейната коса,
а аз във огънчето здраво се опарих.
- Не са звезди - разсмя се този път Нощта
и махна за поръчката на сервитьора. -
Е, астрономия и астрофизика и аз чета,
така че, миличката ми, това са метеори.
- Съвсем логично, само че не мислех...
и някак все забравям, че не си обикновена.
Приличаш на жена. Е, малко по-различна,
но твърде земна, даже смъртна като мене.
- О, де да бях!... - помръкна на Нощта лицето,
но сянка някаква полегна върху масата.
- Здравей, любима! - Глас, дълбок като морето,
изпълни въздуха, преди да зърна чашите.-
Ще ме представиш ли на новата ни гостенка?
Повдигнах поглед и зазяпах като омагьосана -
бе барманът, но тук и по-красив, и по-мъжествен...
От смут ушите ми пищяха като шамаросана.
- Не, Казанова, хич недей да го помисляш!
А и гостуването ъ при мен не е случайно.
Тя не е сянка. Не, недей да се замисляш!
И нека този факт да си остане наша тайна...
Мъжът въздъхна тежко, видимо пресилено.
Усмивката му се разля като пожар във мене.
Докосна ме с ръка. Дъхът ми секна и усилено
опитах се неоправданото вълнение да стегна.
Нощта повдигна вежди и погледна иронично.
- Мдааа, Казанова, си е Казанова винаги -
за него всичко позволено е и е прилично.
Жените с поглед омагьосва още и не мигнали.
- Как Казанова?!... - Гледах подир него. -
Та той по-друго е изглеждал. Пише в книгите.
И във мъжа отново вперих поглед изумено...
- Това е сянката му тук, какъвто са го виждали.
- Ей, Богу! Не разбирам. Обясни ми.
Нима тук сенките различни са от истинските хора?
- Разбира се, че са различни, мила,
тук сенките са на живота, който те са водили.
Такъв е бил животът му в действителност -
красив, мъжествен, дързък, омагьосващ.
Такъв изглеждал е в очите на жените си.
Усети го и ти такъв, преди дори да те докосне.
А виждаш ли джуджето - сервитьора с виното?
Той цял живот пред другите се е навеждал.
Лакейничил е там навън във цялото си минало
и тук сега в такава сянка се оглежда...
Сега ще ти покажа нещо. Ще се смаеш.
Виж младежа в дъното, наблизо до вратата.
Разгледай го добре. Дали ще го познаеш?
И с колко мъка приживе го награди съдбата?
Видях младеж, като младеж... Е, не безличен,
но нищичко във него не можах да разпозная.
- Светът към него беше твърде безразличен...
и Квазимодо го наричаха - прошепна тя накрая.
- Почакай. Той нали все пак герой е от роман?
А как така сред тези сенки в твоя свят битува?
- И да, и не! Светът премного е голям,
за да си мислите, че в тях героите не съществуват.
Юго намери думата "Съдба" във Нотр Дам,
от нечия ръка със болка на стената издълбана...
Реших историята на младежа да му дам -
разказах за живота му и го описа той в романа.
Но права си. Тук сенки има и от книгите,
от разказите, песните, дори от мислите.
През всички векове, до тук изминати,
най-трудно се оправям със онез... нечистите.
Погледнах пак Нощта. Но бях в недоумение.
Къде ли тези сенки ги побираше горката?
- Така е, - кимна тя. - човешкото въображение
оставя много и твърде плътни сенки по земята...
- Но тук са много малко, а къде са другите? -
Аз разсъждавах си така... съвсем човешки.
- Сред хората. Във сънищата и заблудите...
Поправят стари или трупат нови грешки...
Нощта повдигна чашата със вщно и отпи.
Замислих се за впечатлението си отначало -
за скитническото, лежащо в техните очи.
И чак сега разбрах защо го бях видяла.
- За себе си не ми разказа нищо - казах,
след като двете дълго и замислено мълчахме.
Съзвездията горе по тавана избледняваха,
а залата все повече се пълнеше със гости.
- Някога, в началото бе абсолютна тъмнина -
започна тихичко Нощта да ми разказва. -
И рече Бог: "Да бъде светлина!"
И я хареса Бог, и продължи да я показва.
Тогава, преди нея, бях съвсем сама -
не съществуваха ни хора, ни звездите.
А аз мечтаех в тъмното сред пълна самота...
та, от тогава са ми, всъщност, и мечтите...
Мечтаех някак странно - все невиждани неща,
които само в сънищата ми се появяваха.
Не можех да ги зная... даже и в съня,
но явно Бог и ангелите му ми подаряваха.
Или пък бяха сънищата ми от Вечността...
... със сигурност не мога да ти кажа.
Нали от нея бях зачената сред тъмнина -
не зная как, не искаше дори да ми разкаже.
... По-късно Слънцето от Светлината се роди,
а Бог създаде в орбита му планети.
Избрах го. Него. Сред безброй звезди.
По женски влюбих се, когато то засвети...
Нощта преглътна с мъка. Вгледа се в страни.
Какво ли мъчеше се във очите си да скрие?
Отново зърнах метеорите сред нейните коси,
които утрото за мен на звезден прах ще стрие.
- Не. За любовта си няма да разказвам
и колко свята е била, и колко всеотдайна,
нима не е при всички ни такава отначало,
поне в онези първи мигове... така омайни?...
Нататък... простичко, като при всички хора...
Близначки две, родени в знака на Венера.
Нарекохме ги Вечер и Зора-Аврора...
но бях изключила, че съществува вече Време.
Да. Времето роди се със звездите
и почна на безсмъртието да брои обратно.
На всеки техен лъч попиваше следите
и водеше ги към смъртта им безвъзвратно.
Не е виновно Времето за своите способности -
децата не избират ги, ни своите родители.
Живот и Смърт родиха я - отдавна са разведени,
но тя и днес се лута между тях притисната.
Защо ме гледаш тъй? Учудваш се, че казвам тя,
но аз на вас най-много съм се чудела.
Та, всъщност, Времето е най-типичната жена -
все бърза лудо и все нещо е загубила...
... А после Времето роди дете - Денят
и то бе увенчано със лъчите на баща си.
Така за изневярата на Слънцето разбрах.
Оттеглих се завинаги във самотата си.
Дали е мислел, че със Времето флиртувайки,
ще може свойта гибел да разсрочи...
Не знам. Заминах си от него без сбогуване
и не зададох даже никакви въпроси.
Сега Денят на дъщеря ми Вечер е съпруг.
Синът им Утрото със другата живее.
Светът отдавна вече е различно друг
и само в мойта памет миналото тлее.
- Нима не помнят нищо отпреди това?
Нима и паметта монета е разменна?
- Не, скъпа, Паметта е дъщеря на Вечността,
но там, където Времето царува - тя е тленна.
Дори сред вас се казва, като на шега,
че Времето е със способност да лекува...
... То не лекува, а изсмуква Паметта...
и за това от него тя безумно се страхува.
- А дъщерите ти? Нима не знаят за това?
- Кому е нужно? Имат свой живот. Достатъчно!
От мен те имат красота и даже тъмнина,
а от баща си носят слънчеви отблясъци...
... Обичам ги. Но, че ги има, стига ми,
а майчински оставям в небесата им луна-зеница.
И спътница от мен завинаги да имат,
Вечернщцата се научих да превръщам във Зорница.
Да, знам, че за бездомница ме мислят,
че съжаляват ме, и все надежди ми оставят...-
усмихна се Нощта така, като родител.-
но те не знаят, че мечтанията им моя са награда...
Отново се загледах в тъмнината на очите ъ -
галактики любов сред чернотата се завихряха.
Пресегна се, а после ме погали по косите...
... Надникна към леглото ми Зорницата усмихната...