Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2010 20:25 - Несъвършенството на Слънцето...
Автор: andrinamark Категория: Поезия   
Прочетен: 1553 Коментари: 4 Гласове:
11

Последна промяна: 24.10.2010 20:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Днес ми е самотно. Сиво е. И даже - неусмихващо.
Студено е. А мислите ми мъртви са... като обесени...
Небето в себе си се е притурило... притискащо...
и лешоядно облаци над утрото са се надвесили.
Изпратих лятото. Замина си. А вятърът изграчи.
(Кога ли пък не е флиртувал с гарвани, че и сега ли...)
Изтръпнали са плажовете по брега, а пустотата крачи,
морето украсява стъпките ъ с разпокъсани воали.
Солени пръски мокрят въздуха и той трепери.
Скалите зъзнещо с тъга на сивото са се отдали.
Денят наднича в раковините с надежда да намери
частици топлина в извивките на нежните спирали... 

- Защо си тъжна? - от тишината някой ме попита.
Огледах се, но всичко беше пусто покрай мене.
Наблизо чайка с крясък устремно прелитна,
опита се от друга в полет плячката да ъ отнеме.
Отново се огледах. Заливче - по-малко от парица.
Безлюдно... Водораслите надничат в самотата му.
Безмълвен пясъкът е... с побеляващи къдрици...
Вълните бягат, сякаш са ужилени от белотата му.
- Да, тъжна гледка е, когато си отива лятото... -
отново мъжки глас до мен във близост заговори.
По кожата ми този път разтичаха се мравки.
Въображението ми даже с трясък се затвори.
"Дали не полудявам?" -  Сепнах се уплашена,  
но разумът припомни ми въздушни феномени,
когато звуците на километри носи вятърът...
Навярно този път отнякъде довял ги е до мене.
- Не съм на километри... И не полудяваш....
Този път краката ми се подкосиха и приседнах.
- Не се плаши. Ти често със невидимото разговаряш
и за това във мислите ти днес без страх погледнах.
"Без страх... към мислите ми... кой ли се страхува...
а може в тях да влиза..." - логиката ми се срина.
- Можех да си поговоря с теб и докато сънуваш,
но щях по-дълъг път към теб тогава да измина.
- Но кой си? И защо край мен не виждам никого сега? -
усетих мислите ми най-безжалостно да ме изгарят.
- Ще ме познаеш ли? Аз нося само денем светлина
и в нея даже сутрешно звездите се разтварят.
- Аха, в типично мъжки стил!... Гатанки-залъгалки... -
Ядът ми взе превес над страховете ми за лудост. -
Да ти приличам на дете? А и словесните пързалки
отдавна съм израснала. Не са ми никак слабост...
... И още недовършила, видях как лъч един златист,
сред облаците някак си се запровира странно.
Напук на физиката даже по спирала се изви,
подмина облак сив и във ръката ми полегна бавно.
- Сега ще ме познаеш ли? Кълна се, че не е гатанка...
- О, да, бе! Ей сега ще се замисля!... Той... кълнял се...
а знаеш ли на колко същества лъчите са примамка?... -
Усетих парването на лъча, в ръката ми поспрял се.
- С изгаряне ще затвърдиш едно-единствено и явно,
че мъж си и, където другото не стига, силата се включва...
- Ама инат!... Че и като при всякоя жена за теб е главно
да кажеш всичко, пък дори потопът да се случва!... -
Последното го измърмори тихо. Мен ме досмеша,
дори налудничав, типично мъжко-женски спор си беше...
- Добре!... Ако така го караме... ще е до утре сутринта... -
През смях добавих, че и разговорът никак не вървеше.
- Аз искам само да си поговорим за онази нощ... с Нощта... -
усетих трепет в думите, а и в лъча да се прокрадва.
- С Нощта? Какво пък общо имаш ти със нейната съдба?
И длъжна ли съм за онази нощ със Нея да разказвам?...
- Красива ли е, както беше и преди? - гласът затихна. -
Все още ли е толкова ранима, горда и самотна?...
- Не знам какво разбираш под преди - не се усмихнах. -
Но май и ти участваш във присъдата ъ доживотна...
- Досетила си се... И предполагам, знаеш кой съм аз...
Типично с женска стръв извадила би ми душата.
Каквото и да е било... Било е само между нас...
Не помни никой случилото се... дори и Тъмнината.
- А ти го помниш?! - се присмях. - О, Боже! И признание... -
Предубедена бях, дори по женски бях готова да го съдя.
- Изслушай ме! - в гласа му се прокрадна отчаяние. -
Аз първо имам право на изслушване, а после - на присъда.
- Това за правото не е ли малко повече от закъсняло?
Пък и коя съм аз, че да ми даваш толкоз обяснения?
Не вярвам Времето със тебе на шега да е преспало...
и че случайно случват се в живота тези отклонения.
- От милион години се научих на смирение! Но ти
дори самия Господ би изкарала от нерви и търпение!...
Не можеш ли поне за малко, ей така, да замълчиш?
Дори звездите плашат се и имат право на съмнение...
- Кое по-точно? Звездната ви или мъжка същност? -
язвително изрекох с поглед, вдигнат към небето.
И цял ден ли зад облаците ще се криеш?... Всъщност,
бих искала не само лъч, а да ти видя и лицето!...
Или така е по-удобно... със настроението... унисонно...
да ти повярвам колко ти е мъчно и тревожно?!...
И трябва ли за разговор такъв да ползваме сезони
или да разговаряме нормално е просто невъзможно... 

... Присветна мълния. Не знам от гняв или от смях...
Раздвижиха се облаците и изсипаха дъжда в морето.
По хулигански Вятърът подсвирна, после се разсмя
и не остави облак непочистен за минути от небето.
Избухна светлина. Прекрасен слънчев ден изгря.
Засмяно Слънцето от небосвода ме поглеждаше.
Приклекна мързеливо Вятърът наблизо до брега,
с косите на вълните си играеше и ги подреждаше.
- Да. Бива си те! - каза Слънцето. - Но да не спорим.
Ще ми разкажеш ли за нея? Знаеш, че ми липсва!...
Не може ли така, спокойно да си поговорим?
Разбирам те и знам дори защо от мен ти кипва...
- Какво да ти разкажа? - замислих се. - Тя все си е сама.
Прекрасна е! Не вярвам с нещичко да се е променила.
Мечтателка си е... Събира сенките по старата Земя.
Не знам дори в какво се крие тази страшна нейна сила...
Помни ви, а за забравата и думичка във упрек не изрече.
Тъжи по теб, по миналото ви като че ли, но си мълчи.
А даже призори с любов да оправдае всички ви понечи
и все така се вихри звезден прах във нейните очи...
- Обичах я. - помръкна Слънцето. - Но странна беше.
Роди децата ни и легна сякаш сянката им между нас.
На границата, там... за любовта най-много ме болеше,
през тях лъчите ми достигаха до нея като сивота.
И все мечтаеше... А за какво?.. Дори и днес не зная...
... Излишен в нейния живот понякога изглеждах.
Да, знам сега, че отначало е била такава - от Безкрая,
но младостта на тези мисли трудно ни навежда...
Очакваше от мен мечтите ъ да сбъдна някога,
а как, като не знаех даже за какво мечтае?...
Дори и ароматът на цветята, знаеш, идва в повече,
когато твърде ароматни са и силно заухаят.
За смъртен трудно е да мери ръст с безсмъртните,
а тя все пак ще си остане дъщеря на Вечността.
Звездите все към Времето ни тегли, като смъртните...
и късно осъзнаваме, че няма Светлина без Тъмнина.
Несъвършенството, комплексите, дори страхът,
започват като тежест да ни мачкат. Заслепени,
отчаяно се вкопчваме в мечтата и мита,
че в чуждата любов ще греем съвършени...
Замина си без упрек, без въпрос... Не ми прости.
От гордост ли?... От гняв ли?... Или от страдание?
Остави на децата си и мен единствено мечти.
Едва след тръгването ъ научих се на състрадание.
Сега е винаги от другата страна, недостижима.
Най-светлите лъчи изпращам към Луната ъ от мене,
да ъ напомня колко е единствена за мен, незабравима...
... поне докато черното на Вечността ме вземе... 

Горещо беше, а потрих зиморничаво рамене...
Такава изповед единствено тъгата ми отключва.
И за вините, и за прошките не трябват векове...
а още повече, когато те на смъртните се случват...




Гласувай:
11



1. yotovava - Поетична метафизика!
24.10.2010 20:48
Поздрав, мила.
Валя
цитирай
2. andrinamark - yotovava
24.10.2010 20:59
Благодаря, Вальок! :)
Поздрави и от мен!
цитирай
3. smile999 - Не те познавам, а си ми толкова бл...
24.10.2010 21:31
Не те познавам, а си ми толкова близко...
Прегръдки!
цитирай
4. lila - много внушително! колко труд си ...
25.10.2010 15:37
много внушително!
колко труд си положила...
здравей!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: andrinamark
Категория: Лични дневници
Прочетен: 153259
Постинги: 45
Коментари: 508
Гласове: 911
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031